Има книги, които използват фантастичен елемент, за да разкажат история за нещо съвсем човешко. „Книгата на изгубените часове“ на Хейли Гелфусо е точно такава книга – история за времето, паметта, любовта, загубата и най-вече за това колко важно е да съхраняваме истината за миналото.

В навечерието на Втората световна война единадесетгодишната Лисавет Леви е скрита от нацистите от баща си на едно необикновено място – Време-пространството. То представлява огромна, почти безкрайна библиотека, изпълнена с книги, съдържащи спомените на хората, които вече са живели. Достъпът до него е възможен единствено чрез специално изработени часовници, които някога са се предавали от поколение на поколение, но постепенно са попаднали под контрола на правителствата.

Лисавет остава във Време-пространството, очаквайки баща ѝ да се върне. Докато живее сред книгите и спомените на мъртвите, тя постепенно разбира, че това място не е просто убежище. Правителствени агенти проникват в него и унищожават определени книги, за да заличат неудобни части от историята и да наложат собствената си версия на миналото. Лисавет започва да събира и съхранява онова, което може да бъде изгубено завинаги.

Години по-късно историята се пренася в 1965 г., когато шестнадесетгодишната Амелия Дюкейн скърби за изчезването на своя чичо Ърнест. Тогава към нея се обръща мистериозна агентка от ЦРУ, която иска помощта ѝ за откриването на книга със спомени. Амелия за първи път попада във Време-пространството и открива, че представите ѝ за времето, миналото и дори истината не са толкова прости, колкото е вярвала.

Това, което най-много ми допадна в книгата, е самата идея зад Време-пространството. То е едновременно красиво, необятно и леко плашещо. Огромна библиотека, която съдържа спомените на всички онези, които са живели преди нас, е доста впечатляваща концепция, а авторката успява да изгради атмосфера, която на моменти се усеща почти кинематографично. Докато четях, много лесно можех да си представя това място като декор от голяма филмова или телевизионна продукция.

Въпреки че книгата използва елементи на научна фантастика, фентъзи и пътуване във времето, за мен сърцевината ѝ остава много по-земна. Какво се случва, когато някой контролира историята? Какво губим, когато спомените на определени хора бъдат унищожени? И докъде бихме стигнали, за да запазим истината за хората, които обичаме?

Лисавет и Амелия са много различни една от друга, но именно това прави проследяването на техните истории интересно. Лисавет е тиха, силна и принудена да порасне твърде рано. Амелия, от друга страна, подхожда към всичко с любопитство, объркване и желание да разбере какво се е случило с чичо ѝ. С напредването на историята виждаме как времето и преживяното постепенно ги променят и оформят.

Романът обаче не беше съвсем без недостатъци за мен. Структурата му прескача между различни периоди и гледни точки и в началото ми беше необходимо известно време, за да свикна с начина, по който е разказана историята. Първата част ми се стори по-бавна и ми трябваше малко повече време, за да се потопя напълно в света и да разбера как отделните сюжетни линии ще се свържат.

Но определено си заслужава да се даде шанс на книгата. Във втората половина темпото се засилва значително, а постепенно започват да се подреждат и отделните парчета от пъзела. Нещата, които в началото изглеждат разпръснати, започват да придобиват смисъл и към финала историята успява да събере нишките си по много удовлетворяващ начин.

Хареса ми и това, че книгата не оставя усещането за недовършена история. След всички въпроси, които натрупва по пътя, финалът дава необходимите отговори и затваря емоционалните линии, без да разчита на излишна драма или нарочно оставени безкрайни мистерии.

„Книгата на изгубените часове“ е доста различна от типичните ми четива, но именно това я направи интересна за мен. Тя съчетава исторически събития и реалния свят с една необичайна фантастична концепция, като използва пътуването във времето не просто като ефектен сюжетен елемент, а като начин да говори за паметта и за начина, по който възприемаме миналото.

Ако харесвате книги като „Министерство на времето“ и „Среднощната библиотека“, има голяма вероятност тази история да ви допадне. Особено ако обичате истории, които смесват история, фантастика, мистерия и човешки взаимоотношения.

За мен това е книга за онова, което оставяме след себе си, и за хората, които отказват да позволят историите ни да бъдат забравени. Защото понякога да съхраниш един спомен означава да съхраниш цял един живот.