„Любовта е най-сладката подправка на света.“

Има книги, които просто изглеждат като създадени за есента. „Хотел „Синамън Спайс“ е точно такава – малко градче, хотел, ябълкова градина, канела, сладкиши, стари чувства и любов, която очевидно не е останала в миналото.

Мадисън живее в Ню Йорк и е кулинарна журналистка, но когато разбира, че семейният хотел „Синамън Спайс“ е пред банкрут, се връща в родния си град, за да помогне на семейството си. Само че там я чака и човекът, когото най-малко е искала да срещне – Зак, първата ѝ любов.

Зак вече е поел ремонта на хотела и последното, което иска, е да прекарва дните си с Мадисън. Особено след начина, по който двамата са се разделили преди години. Само че явно шест години не са достатъчни, за да изчезне привличането между тях.

И точно тук започна моето малко мъчение с тази книга.

Харесах Мадисън и Зак. Наистина. Харесах ги като отделни герои, харесах и химията помежду им. Но, Боже, тези двамата просто не могат да говорят.

Цялата им история започва с едно недоразумение, случило се, когато са били в началото на двайсетте си години. Мадисън вижда Зак в бар с друга жена, прави си своите изводи и вместо да го попита какво всъщност се случва, си тръгва. Зак от своя страна не обяснява нищо. И така шест години по-късно двамата още носят това недоразумение със себе си.

До тук – добре. Мога да приема подобен сюжетен ход. Проблемът е, че когато отново се срещат, те продължават по същия начин. Имах толкова много моменти, в които просто си мислех: „Абе хора, поговорете си!“

Те могат да се гледат, да се желаят, да се целуват и да се събличат, но един нормален разговор за това, което се е случило преди години, се оказва непосилна задача. И точно това на моменти доста ме дразнеше.

Освен това Мадисън постоянно е описвана като директна и откровена, но аз изобщо не я усетих така, когато ставаше дума за Зак. Напротив – там тя по-скоро се затваряше в себе си и правеше предположения, вместо просто да попита. Това малко ме размина с представата, която книгата изгражда за нея.

Но ако има нещо, което „Хотел „Синамън Спайс“ прави наистина добре, това е есенната атмосфера.

Мейпъл Фолс е точно онова измислено малко градче, в което ми се иска да прекарам един октомврийски уикенд. Има ябълкова градина, стар семеен хотел, домашни сладки, канела, падащи листа и онова усещане, че всички в града се познават. Книгата определено ми даде есенно настроение и честно казано, корицата също много ми хареса. Тя просто пасва идеално на историята.

Хареса ми и самият „Синамън Спайс“ – не просто като хотел, а като дом и място, пълно със спомени за Мадисън и семейството ѝ. Имаше нещо много приятно в идеята да се върнеш на място, което си оставил в миналото, и постепенно да откриеш, че може би все още имаш причина да го наричаш свой дом.

А любимият ми герой? Определено Кит. Тя ми беше страшно симпатична и честно казано, бих се радвала да получи собствена история, защото ми се иска да науча повече за нея.

Като цяло, започнах книгата с доста голямо желание – все пак есенна романтика, малко градче и толкова красива корица са точно моето нещо. На самото начало обаче ми трябваше известно време, за да се потопя напълно в историята. След това определено се увлякох повече, макар че недоразуменията между Мадисън и Зак продължаваха да ме изкарват от равновесие.

Не бих казала, че това беше новата ми любима есенна романтика, но пък ми даде точно онова усещане за уют, втори шанс и малко spice, което търся по това време на годината.

Ако обичате есенни романтики, малки градчета, second chance любовни истории и герои, които очевидно все още имат чувства един към друг, но им трябва малко време, за да го признаят – „Хотел „Синамън Спайс“ може да е точно за вас.