/Това беше написано преди може би година/

Беше късна вечер, навън беше мрачно и валеше дъжд.

Капките вода се стичаха по прозорците на къщите и колите.

Но не тях ни интересуват в такава дъждовна нощ… не хората, криещи се от него в домовете си – интересуват ни онези, които се намират под него.

На място, далеч от вкъщи, се намираше едно момиче, стоящо на ръба на скала, на сантиметри от самата пропаст… не, по-скоро бездна. Виждате ли, на мястото където беше, се намираше едно от най-големите езера, които беше виждала. А в момента, тя се намираше точно над него, само няколко малки крачки я разделяха от това да се озове долу…

Мислите в главата й препускаха като луди, все едно изживяваше всичко за последно. По-силно от когато и да е, дъждовните капки се стичаха по лицето й – на нея не и пукаше особено. Искаше само празнината в душата й да изчезне…

Една стъпка по-близо:

През ума й минаха като на филмова лента всички спомени свързани с живота й. Не беше леко. „Няма да ми липсва“, помисли си тя, след като си спомни детството си и съпътстващите го разочарования.

Втора стъпка по-близо:

Всички връзки са завършили катострофално, защото все нещо не и достигаше. „Сама ги саботирах, дори и да не е било съзнателно“, мисълта премина през нея и директно заседна в така тъмното й и разбито сърце.

Трета стъпка по-близо:

Помисли за всички, които би разочаровала и огорчи с поредната си постъпка. „Ще ме преживеят, нищо не ме задържа“, тя отдавна беше силно убедена в това.

Вече се намираше на самият ръб на скалата. Дъждът все така не спираше, даже по-скоро се усилваше. Това правеше езерото по-бурно от обикновено.

Пое си дълбок дъх, обърна се, за да погледне светлините на града поне още веднъж. Желаеше последното нещо, което види да е красиво. След като загуби всичко друго, поне това можеше да си позволи.

После затвори очи, отстъпи назад и се остави вятърът да я понесе и да я остави да заспи завинаги, прегърната от вълните на езерото.

Тялото и плува отгоре за малко и миг след това водата я погълна завинаги.