„Катабасис“ на Р.Ф. Куанг е книга, която очаквах с огромно нетърпение. След провокативната Yellowface, бях убедена, че пътуване към Подземното царство през призмата на Куанг ще бъде едно от най-ярките ѝ произведения. В крайна сметка обаче това се оказа роман, който вместо да развие богатството на идеята си, се удави в академични демонстрации и безкрайни информационни блокове.

Замисълът звучи обещаващо: двама докторанти – Алис Ло и вечният ѝ съперник Питър Мърдок – тръгват към Ада, за да спасят душата на професора си. Но вместо пътешествие, което да носи напрежение, въображение и емоционална дълбочина, получаваме 560 страници, които често звучат повече като учебник по философия и логика, отколкото като роман. Почти всяка сцена е задушена от огромни обяснения – за устройството на Ада, за мислители и концепции, за миналото на героите. Рядко има истинско действие, още по-рядко – смислени взаимодействия между персонажите.

Най-голямото разочарование, за мен, идва от това, че самото пътуване през Подземното царство се усеща като фон, лишен от залог. Герои срещат обитатели на Ада, биват „лекувани“ с лекции и продължават напред. Дори самата Алис се пита защо всичко е толкова лесно – и като читател започнах да задавам същия въпрос. Това, което би трябвало да бъде епично и страховито пътуване, остава без тежест и емоция.

Куанг винаги е била автор, който умее да предизвика погнуса и напрежение – тук, въпреки че описанието на Ада на места е впечатляващо, то никога не е използвано пълноценно. Атмосферата стои като недоразгърнато обещание, а истинската енергия на книгата е насочена към философски и академични препратки, които така и не изграждат смислена цялост.

Алис и Питър, които би трябвало да са сърцето на историята, остават плоски и трудно запомнящи се. Тяхното вяло „enemies-to-lovers“ развитие е лишено от искра, а личните им драми изглеждат по-скоро като сбор от познати академични клишета, отколкото като органични персонажни дъги. В крайна сметка романът прилича повече на кризисен монолог на докторант, отколкото на пълнокръвно художествено произведение.

Разбира се, има проблясъци – мултикултурният образ на Подземното царство е интересен, както и идеята първият кръг на гордостта да бъде академична библиотека. Но тези находки са твърде малко и потъват в океана от теория и излишно „показване на знания“.

Оставам с усещането, че „Катабасис“ е книга, която иска да бъде всичко – интелектуален трактат, митологична алегория, академична сатира – но в крайна сметка не успява да бъде нищо от това. Четох с надеждата да открия дълбочина и послание, но открих само едно безкрайно демонстриране на ерудиция, което не служи на историята. И най-лошото, което може да се каже за една книга – отегчи ме до степен, че с облекчение затворих последната страница.

„Катабасис“ можеше да бъде шедьовър. Вместо това остава като празно упражнение по интелектуално самодоволство – една от онези книги, които не просто не оправдават очакванията, а карат читателя да се пита дали изобщо е имало смисъл да бъде написана.