Привет, пандишпанчета!

Затягайте коланите, защото не мислех, че ще пиша за тази книга, но ей на – промених си мнението. Впечатленията са си лично мой, така че ако книгата ви е харесала – браво, честито – затворете страницата сега. А ако като мен, нямате обяснение, защо тази книга изобщо съществува, стойте за редовете по-надолу.

Не помня, кога последно бях давала 2 звeзди, на каквото и да е било. Обикновено гледам да извличам позитивите от една книга, само че през тази „книжна врата“ намерих само прозорец от, който да искам да се метна след прочита ѝ.

Та, в тази дълга (вече 7 книги на ен, 2 на бг) поредица ни заварва една литературна каша. Дава ни сюжет за деца, които намират магически врати към странни светове. Някой не се връщат, а тези, които се – накрая се озовават в Дома за своенравни деца на Елинор Уест. За да има нещо все пак в тая тънка книжка – писателката вмъква мистериозен убиец в училището и главната героиня и новите ѝ приятели трябва да разнищят мистерията.

Наскоро четох втората част на тази поредица и малко повече ми допадна от първата, макар да се разказваше за конкретни двама герои, за които честно казано, не ми пукаше в първата част.

До колкото всички твърдят, книгите са си шантави – лично за мен първата беше загуба на време. Думата притеснителна е прекалено слаба, за да опиша напълно, как ме накара да се чувствам докато я четях. Докато пиша това мнение и ме заливат спомени от четенето ѝ, ме побиват тръпки. Ама от оня тип тръпки, тип ‘жива кукла ще те наръга в съня ти’.

Ако някакси видите моето мнение, бягайте надалече докато можете.

Оценявам читателското си преживяване като 2/5 звезди.