Една история за пътуването… и не само.

Това не е любовна история. Но е история за любов.

Любов към пътища. Към летища. Към изгрева от самолетен прозорец и шума на току-що отпечатана бордна карта. Любов към мечти, които се простират отвъд континенти и се сбъдват със сърце, което няма намерение да се спира.

Прочетох тази книга като пътешественик, но останах в нея като човек. Защото това е приказна история по действителен случай, която ухае на лято и свобода, но крие под себе си цяла палитра от чувства – страх, тъга, надежда, очакване, влюбване.

Ще се разхождаш по улиците на Ню Йорк. Ще шепнеш под Северното сияние в Аляска. Ще се изгубиш в пустите безкраи, само за да се намериш отново – някъде между планински върхове, полярни мечки и песента на китове. И всичко това през очите на едно момиче, което има смелостта да тръгне сама. А после да сподели.

Любовната линия в книгата ме грабна изненадващо силно – не само заради вълнението на първата среща и всички малки (уж случайни) моменти, а и заради искреността в тях. И дори след като обърнах последната страница, останах с въпроса, който още ме човърка: какво се случва с Теодора и Симеон, когато самолетът ги върне обратно в България? Дали се събират? Дали продължава тяхното пътешествие?

Единственото, което ми липсваше в разказа, беше онази малко по-сурова, неподредена реалност, която винаги съпътства големите мечти. Историята прави съпоставка между България и Америка, но често я вижда през розова светлина – което е напълно разбираемо, когато гледаш през очите на човек, попаднал в свят, толкова различен, толкова шумен, толкова впечатляващ. Но понякога и малко повече истинност може да бъде също толкова вълнуваща, колкото и идеалната картина.

Въпреки това, усещането, че четеш пътепис, написан със сърцето – спомен от едно незабравимо лято – прави книгата толкова лична и топла. Като писмо, което си открил случайно в чекмедже, но те кара да мечтаеш наново.

И макар това да не е любовна история… някъде между редовете, тя се превръща точно в такава.