Привет, пандишпанчета!

Някак си всичко ме дърпа да пиша за тази книга днес. Четох я миналата година през лятото, защото няма по-хубаво време да я четеш, наистина няма.

Имам само хубави спомени от прочита си, макар и историята да е за загуба, за любов, за себеопознаване – всеки път като видя прелестната й корица, ще си мисля за позитивната емоция, която ми е дала книгата и за джелато!

Книгата да е по-свързана с главната ни героиня и нейните преживявания, след като се мести в Италия, след загубата на майка с – в мен е останало само чувството на надежда от книгата, за новото начало, за новите емоции на непознато място.
Откривайки дневник на майка й, тя започва да обикаля всички места, на които е била, за да се докосне по-близо до нея и живота й, когато е била млада и преди да я роди и да си тръгне от Италия.

“– Хората идват в Италия по различни причини, но винаги остават заради две неща.

– Кои?

– Любов и джелато.”

За кратко бях в Италия и нямам търпение да отида пак, но е едно вълшебно място. А джелатото – боже, невероятно и несравнимо! И да – и аз бях от онези смешни хора, които подпираха кулата Пиза отдалече…

Това е най-краткото мнение, което някога съм писала просто, защото книгата трябва да се изживее и прочете. Не са ви нужни моите обеснения по въпроса.

А сега, аз джелато нямам, но имам сладолед в хладилника!

Оценявам читателското си преживяване като 4/5 звезди.

Благодаря на издателството за копието за прочит, което ми предоставиха!