На 29-ти Май имах невероятната възможност да се срещна с писателката на „Самодива“ – Краси Зуркова. Тя е много щастлива, че отново е в България – най-вече защото причината за завръщането й е турнето свързано с излизането на книгата на български език.

Аз предварително си бях приготвила въпросите и й проведох книжен разпит, след една хубава разходка из Стария град в Пловдив.

Аз питах – а тя отговаряше!

Разкажи ни малко за себе си?

В Америка съм от 93-та година, няма да казвам вече колко години са станали.

Родена съм в град Елена, в Балкана, и живях там до 10 годишна. Учих в местното училище и след това се преместих в София, където родителите ми работеха. Живях там, докато завърших гимназия и след това заминах за Америка да уча.

Още от малка, докато живеех в Елена, започнах да пиша стихотворения. Мисля, че първото го написах във 2-ри клас и така това ми стана най-любимото нещо, което да правя в свободното си време. Но после, като ме завъртя шайбата в живота, пишех само от време на време. Докато най-накрая през 2009-та година, реших да започна едно по-сериозно начинание – да видя дали мога да напиша цяла книга.

Идеята се роди, когато вече беше в чужбина?

Да, тогава вече живеех в Чикаго. Работех като адвокат и в правна фирма се работи по много. Така че..

Времето ти е било плътно заето?

Да, нямах много време и всъщност осъзнах, че нещата, които по принцип съм правила в малкото свободно време съвсем ще отпаднат, защото трябваше само да пиша. Усетих, че писането до такава степен ми погълна съзнанието и въображението, че дори и понякога ми беше трудно да се концентрирам, когато си работех в офиса. Нямах търпение да се върна вкъщи и да почна да работя по книгата. То стана естествено, нещата се нагласиха.

Как точно ти е дошла идеята да се казва „Самодива“? Заради митологията вътре или си имала друг избор за име на книгата?

Не, никога не съм имала – но заглавието първо не беше Wildalone, а The Wildalone. При отпечатването и при оформянето на корицата, от издателството просто изпуснаха The. Но всъщност видях, че е по-добре така. Но, думата Wildalone, аз измислих може би около 2001-2002 година. Бях в Ню Йорк, пишех поезия и реших да напиша стихотворение за самодивите. И тогава трябваше да измисля самодива и си измислих Wildalone. Някак си просто изведнъж ми дойде, така че то си беше измислено от много отдавна.

Как точно успяха Харпър Колинс да те открият? Като си я написала със сигурност е било с желанието да бъде издадена, при което си започнала да търсиш издателства в чужбина…

Аз с каквото и да се захвана, отивам в интернет и трябва да започна да се самообразовам и да чета. Аз съм така, много дисциплиниран човек и освен това не обичам да се лутам и да налучквам. Обичам първо да съм си прочела и да съм си изяснила, каквото било и след това отивам и го правя. И по същият начин подходих към писането на книга – купих си книги да чета как се пише диалог, как се гради героя.

На английски беше първо, защото аз там живеех и нали винаги бях писала на английски – в колежа, когато учих право; писмени работи; пишех стихове на английски. Реших да я напиша на английски.

А пък, процеса е малко по сложен с намирането на издател, защото и там трябваше да чета книги как се прави, но всъщност ти не можеш директно да пращаш на издателства там, защото те няма да го погледнат въобще.  Издателствата четат само, ако им е пратено от агент или по препоръка. В крайна сметка, това е един много дълъг процес, става въпрос за може би повече от година. След това, от купуването на правата до излизането на книгата отнема около година, понякога повече – няколко месеца работа по текста, няколко месеца предпечатна подготовка, оформление, корица. Беше повече тяхна работа, въпреки че и аз участвах. Но 6 месеца преди дата на издаване всичко е маркетинг.

А, защо първо на английски?

Аз знаех, че първо там ще се опитам първо да я публикувам. Честно да ти кажа, не си бях идвала в България от 2003 година. Последно се бях прибирала покрай колежа, едно лято и се прибрах за около 2 месеца. Тъй че, се бях откъснала изцяло, тъй като си дойдеш за седмица –две, не стига времето, кое по напред . Като започнах с издателството тук, не знаех как точно ще се получат нещата – дали аз ще работя по превода. И после като започнах да работя по него – разбрах, че всъщност аз искам да го направя. Аз съм от тези писатели, за които езика е изключително важен и знаех цялата книга на английски наизуст и при най-малката корекция, знаех какво е променено.

Знам, че книгата е пренаписана за българските читатели – премахна ли нещо от английското издание?

Тайна…хаха! Не съм, но имах и тази опция. Беше малко шизофреничен процес – бях чела американските реакции – някой бяха много положителни, а други – не. Една от критиките, беше образа на Рис – дали трябва да се обеснява, защо тя иска да е с него; трябва ли да се набляга допълнително. Но реших, че не е нужно и го оставих както си е, надявайки се, че повечето ще разберат идеята ми. Но тук, много повече хора разбраха героинята.

Тъй като си е типичната българка?

Да, но и дори не само като жена. Момичето е малко като в небрано лозе, някои наистина малко я подцениха, други  – не. Тинейджърските книги имат много стриктна формула, каква да е силната главна героиня и в определени ситуации – как трябва да постъпва. И ако не се впишеш в тази формула, героинята някак си се приема като слаба. А, слаба е защото е в една абсолютно непозната обстановка и трябва да се окопити малко, което отнема време. Реших да не я променям и да я представя както си е, а който я разбере – разбере. При превода се стремях да оставя българското в него, дори и да беше буквален.

Кои са авторите, които са те вдъхновили/повлияли на писането ти?

 Аз много обичам да комбинирам жанрове и влияния от други автори, които през моето съзнание минават като призма и става една много хубава комбинация. Например, Хемингуей – с диалога, който е много директен и затова не исках да слагам в книгата неща от сорта на „той каза, тя каза“. И трябва да се внимава, да става ясно кой говори.

Като тематика и въобще ролята на сестрата – още от преди много години ми е останала в главата „Ребека господарката на Мандалей“, една малко старовремска, готическа книга и има по-така предшественичка, която е била много красива и перфектна във всяко едно отношение. И какъв е ефекта, който тази предшественичка има върху младото момиче в настоящето, което идва в тази обстановка. Това съпоставяне на образите ми е от там.  Иначе, като стил и усещане – Брулени хълмове. А, като стил на писане – май не съм се осланяла а конкретен автор – а с това, което съм свикнала от поезията. Всичко е само загатнато и читателя трябва да го допълни със собственото си въображение.

Имаш много прилики с главната героиня – себе ли си изразила чрез нея?

Аз не съм толкова добра пианистка. Но и аз като Теа, ходех късно вечер да си търся пиана тук – таме, да си отключвам и да свиря, когато другите хора ги няма – това е истина. Ама, концерти и такива неща – не. Отношенията с професорите са същите – дори професор Джайлс всъщност е моят професор по историята на изкуството. Аз взимах гръцко изкуство – там имаше такава ваза, заключена в музея – писах работа за нея и до ден днешен си я пазя, с неговите рецензии отзад. И наистина тогава, той отключи шкафа и обърна вазата, да видим какво има на гърба.

И какво имаше на гърба?

Не помня…хаха! Може би като съм писала книгата и съзнателно съм си го изличила от съзнанието, за да не се раздвоявам.

Така си си го представяла и направо си го написала. Имаш много прилики с главната героиня и сигурно така си се чувствала – отишла си в чужда държава сама, никой не познаваш…

Да, всички тези неща са истински – миенето на чинии, приятелката Рита – която точно така ме взе под крилото си. Всичките тези усещания  – стаята, в която живее – точно там беше моята стая, от която пък се излизаше към игрището за голф. Всичко е някак си 1:1.

Всичко изглеждаше представено реалистично и затова предполагам, че повечето от нещата реално са ти се случвали.

Да, например за лозето на Марта (Martha’s vineyard) – аз отидох там, чак след като написах книгата. Но нещата, които не са ми се случили; местата, на които не  съм била – търся на снимки или истински или това, което си представям и отивам да намеря съответната. За мен е много важно да се пренеса там. Аз по принцип имам добра визуална памет – когато видя нещо, написването става по-лесно за мен.

Т.е. повече места, които Теа обикаляше в книгата, ти всъщност си ги посещавала може би наистина?

В последствие отидох на всички места и се оказа точно както съм ги описала. В Принстън разбира се няма път към подземното царство. Ах, ама не се знае… Не сме решили, не сме го открили. Къщата на Рис също съществува и ако проследиш улиците по име, ще стигнеш до нея – тя е историческа забележителност.

За вдъхновението за двамата братя – разкажи ни за срещата с актьорите?

И двамата бяха много внимателни, изключително мили, много естествено се държаха. Джонатан го видях случайно и бях с майка ми тогава за деня на майката – той дойде специално да честити на майка ми – аз му казах за книгата и че той е вдъхновил героя. Като се ръкува с майка ми каза „I will read the book!”. А пък с Джейк – и той беше също изключително мил.

А, защо заложи точно на любовен триъгълник ?

Аз като чета някоя книга или гледам филм – най-важното винаги са човешките отношения, особено по-драматичните – любов; нещата, които хората си причиняват един на друг – хубави и лоши. Така че съответно аз, каквото и да пиша – трябва да има винаги любов . А любов между двама човека не ми е толкова интересна, трябва винаги да има намесен и трети. Помня като четох „Здрач“ и осъзнах колко ми е дошло до гуша от любовни триъгълници, където е предварително ясно тя с кого ще бъде. Единият винаги ще е нейната истинска страст, а другия…

Нейната пълна противоположност?

Ами то се знае в кого е влюбена и в момента, в който единия я разочарова или нарани – тя бяга при другия, който й е приятел. Знаеш от самото начало, че няма да е с него. Дори, ако е с него това ще бъде грешка – сърцето я тегли към другия. Аз исках да напиша за ситуация, в която тя действително иска и двамата еднакво много. Т.е. идеалният мъж, който има две страни – едната тъмна и другата мила.

А дали част от книгата ще се развива в подземния свят?

Да, да. Но на въпроса дали ще се окаже с Рис или с Джейк…

Това е най-интересното, недей да ми казваш! Нека се изненадам! Та, да разбирам, че продължение ще има. Работиш ли по него или все още събираш идеи?

Аз от самото начало си бях представила всичко, като на филм. Като цяло мита за Орфей ще определи, какво ще се случи с героите. След като приключих тази част, започнах да чета повече, за да задълбоча като мистика и имам някои неща на предвид.

Последен въпрос – дали в другите части ще види Елза повече?

О, да. Казват ми „Нека да ги видим една срещу друга“ и казвам „Ама чакайте  – в първата беше самодивата Елза“. Но тя и Теа върви по същите стъпки. И сега имаме 2 момичета, при които една и съща сила тече в жилите им и потенциала да бъдат вещици е много голям. Сюжета много прилича на мита за Адам и Ева, хубаво но пък на мен ми трябваше и някоя първа, която е била зла. И си казах, чакай да видя – и така почнах да чета за първата жена на Адам – Лилит – нея я има в доста достоверни източници и ми стана много интересно.

Когато човек бръкне по правилен начин и със сърце, такива неща можеш да откриеш. Понякога наистина мисля, че нещо ме направлява. Никога не знаеш накъде и в коя посока ще тръгне въображението ти да извлича от човешката култура неща, които хората смятат за отделени едно от друго.

След толкова много приказки с Краси си казахме чао. Искрено се надявам, да има още поводи да се връща за дълго в България – и то най-вече в книжна насока. Стискам палци писането да върви добре и скоро да четем и втората част на „Самодива“!

Ревюто на „Самодива“