Магия, любов и предателства в „Дъщерята на Грехоядката“

Магия, любов и предателства в „Дъщерята на Грехоядката“

Здравейте, четящи!

Нали не сте ме забравили! Официално откривам годината с мнение за една нова на пазара книга, която е доста популярна в чужбина – именно „Дъщерята на Грехоядката“ от Мелинда Сейзбъри.

Както винаги си отправих напразното обещание да изчета всичките ми непрочетени книги и да не си купувам нови, но всички знаем, че няма да го спазя. Единственото, което свърших е да разчистя библиотеката си по метода на Мари Кондо…Netflix-а ми идва в повече.

(Ако вече сте я чели, моля да ме извините, ако допусна някоя грешка по-долу – четох английското издание и само гадая за превода на някой специфични думички, за чиито превод не съм сигурна.)

Аз съм перфектното оръжие. Убивам само с докосване.


Няма как да отрека, че ми трябваше малко време, за да ме грабне историята напълно. В началото, всичките термини от света ме объркваха, но знаех, че ще получа своите отговори. Въпреки всичко попивах всяка дума като гъба.

Туила е въплащението на Донен, дъщеря на боговете в човешка форма и като такава трябва служи пряко на кралицата. Всяко пълнолуние трябва да пие отрова и оцелявайки да доказва, че още има благословията на боговете. Освен това, докосването й е смъртоносно за всеки.

Въпреки, че Туила има много важна роля, персонажа й е описан като страхливо момиче, което само рицар на бял кон може да го спаси. В историята тя споделя, как мечтае да е щастлива и да се омъжи – а не да следва стъпките на майка си, която яде греховете на мъртвите. Щеше ми се героят й да беше по-силен и борбен, отколкото единствената й цел да е нечия жена. #феминизъм
Поне мечтата й е напът да се сбъдне, защото е обещана на принца.
Освен това „силата й“, която по-скоро е проклятие, споден мен – не ви ли напомня за някой друг досаден герой? Ами да, за Джулиет от поредицата „Разбий ме“. Определено тук ме загубиха.

Принцът в историята – Мерек (веднага се сетих за онзи герой от Yu-Gi-Oh дето праща душите на хората в Царството на сенките) е типичния бунтар. Когато стане крал иска да въведе промени и използва всяка възможност да се противопостави на майка си. Много силно ми се искаше да го намразя като герой – но все пак успя да получи симпатийте ми към края на книгата. Мисля, че вътрешно ми се искаше да е мамино детенце и да сгорчи живота на Туила. Но всъщност милият, я намира за очарователна. Като типична жена, Туила се възползва от това, за своя изгода.

Стигаме и до персонажа на стража Лийф, по който имам голям кръш. Представям си го като огромен хубавец, размятащ меч и имащ огромни баници (моята дума за мускули), като онея на кориците на любовните романи. Още от преди да осъзная, че в сюжета лекичко ни бутат любовна история, аз вече шипвах Лийф и Туила с две ръце. Това мисля, че се превърна в причината да исках Мерек да се окаже зъл. Малко предвидимо, нашата героиня хлътва по силния мъжага, който трябва да я пази. Ще ми се да беше толкова просто и всичко да свърши с „и заживели щастливо“ и да свърши книгата, ама не ме огря. Нямаше да е трология, ако няма някой и друг момент, който да ти разбие сърцето или да не го очакваш, ама хич.

Стигаме до моят най-любим герой – злодеят в книгата. Няма да е хубава история, ако нямаме някого, когото можем спокойно и открито да намразим без да ни дреме. Именно говорим за кралицата (ще ме прощавайте, че няма да включа името й, защото го забравих; мисля, че го споменават само 2 пъти в историята и не е чак толкова важно). Кралицата е от онези герои, които биха направили всичко, за да останат на престола – да убиват, да манипулират, да лъжат. Толкова много ми напомни на Червената кралица от „Алиса в страната на чудесата“, че като нищо ще ги сбъркаш за роднини. Има късмет, че аз обичам злодей!

Много ми допадна, че писателката е създала един необичаен, различени мрачен свят. Свят, в който алхимията още съществува и има собствени легенди, които биха те стреснали, като ги прочетеш.
Всъщност книгата много ми хареса и искам да видя, какво ни очаква в продължението. Историята на Туила е буря от емоции и се радвам, че станах част от нея.
„Дъщерята на Грехоядката“ определено надмина очакванията ми и ме изненада, че не беше типичната YA боза.

Оценявам читателското си преживяване като 5/5 звезди.

Благодаря на издателството за копието за прочит, което ми предоставиха!

Вашият коментар

%d блогъра харесват това: