Writing is fun

Помня как, когато бях малка всяка вечер гледах звездите от малкия прозорец на стаята си.

Опитвах се да вярвам, че някъде там – може би в другия край на света – някой също ги гледа и чака някоя да падне, за да си пожелае нещо. Така и не разбрах, защо хората се радват толкова на умиращите звезди. Също и защо, това би трябвало да е на късмет, че и на всичко отгоре да си пожелаваме нещо.

Аз го виждам, като още един отчаян опит на хората да вярват и да се надяват сляпо в нещо, някого, някъде… като цяло в чудесата.

Помня ясно как ги гледах и си пожелавах нещо хубаво да се случи – макар да не виждах нито една от тях да пада. Мисълта, че са горе и мога да ги гледам ми стигаше.

Сега като ги виждам на небосвода, имам чувството, че ми се присмиват на глупавите мисли и желания, блещукат сякаш нищо не е било.

Как мислите, дали някъде там има „система“, която записва отчаяните ни молби за един по-добър ден? Дали има някого, който ни категоризира молбите и има правото да избира кои да бъдат сбъднати и кои не?

Дали там горе някоя звезда е лично твоя?