Привет, пандишпанчета!

Просто не мога да се сдържа да не ви разкажа за една от онези книги, които се настаняват в сърцето ти тихо, но трайно. Четох „Любов и джелато“ миналото лято, и честно – няма по-подходящ сезон за тази история. Лятна, лека и в същото време пропита с емоции, които те хващат неподготвен.

Макар сюжетът да се върти около тежка загуба, книгата не те натоварва, а по-скоро ти подава ръка с нежност. Това е история за опознаване – не само на ново място, но и на себе си. Лина губи майка си и трябва да прекара лятото в Италия – страна, която й е напълно чужда, както и баща ѝ, когото среща за първи път. Но вместо да получи директни отговори, тя попада на майчиния ѝ дневник и тръгва по следите на младата жена, която майка ѝ е била някога.

Италия тук не е просто фон – тя е герой. Градовете, пейзажите, ароматите, джелатото… всичко създава усещане за магия и пробуждане. А в центъра на всичко стои Лина – объркана, тъжна, но и смела. Търсеща. И с всяка страница открива по нещо ново – за любовта, за истината, за прошката.

“– Хората идват в Италия по различни причини, но винаги остават заради две неща.

– Кои?

– Любов и джелато.”

Тази реплика сякаш обобщава всичко. И аз бях в Италия (макар и за кратко), и разбирам защо хората се влюбват в нея. А джелатото… то наистина си заслужава всеки въздишка!

Може би това ми е едно от най-кратките мнения, но не защото книгата не заслужава повече – а защото тя е от онези истории, които не искаш да обясняваш прекалено, а просто да препоръчаш. Да подариш. И да се надяваш, че ще докосне и някой друг така, както докосна теб.

Аз нямам джелато в момента, но имам сладолед в хладилника и огромно желание да се върна поне за миг към това топло, италианско лято между страниците.

Оценявам читателското си преживяване като 4/5 звезди.

Благодаря на издателството за копието за прочит, което ми предоставиха!